Имало едно време един остров, където живеели всички чувства: Щастието, Тъгата, Знанието, Завистта, Любовта и т.н.

Един ден било обявено, че островът щял да потъне на дъното на океана. Всички чувства приготвили лодките си за отплаване. Единствена останала Любовта. Тя искала да запази острова колкото се може по-дълго. И когато островът почти напълно бил потънал, Любовта решила, че е дошъл редът и тя да си тръгне. Тя се огледала за помощ. Точно тогава минало Богатството с величествената си лодка. Любовта попитала: „Богатство, може ли да дойда с теб в лодката?”. Но Богатството отговорило „Съжалявам, но имам толкова много сребро и злато на лодката, че няма никакво място за теб”. Тогава Любовта решила да помоли Суетата: „Суета, помогни ми, моля те!”. „Не мога да ти помогна, отвърнала Суетата, ти си толкова мокра и ще намокриш красивата ми лодка”. След това Любовта видяла Тъгата да минава и казала: „Тъга, моля те, нека дойда с теб”. Тъгата отговорила: „Любов, съжалявам, но искам да остана сама в момента”. Тогава Любовта видяла Щастието. Тя извикала: „Щастие, моля те, вземи ме с теб!” Но Щастието било толкова радостно и превъзбудено, че дори не чу молбата. Любовта започнала да плаче. Тогава тя чула глас. Някой каза „Ела, Любов, аз ще те взема със себе си”. Беше някой по-възрастен. Любовта се почувствала толкова благословена и щастлива, че забравила да попита по-възрастният за името му.

Когато пристигнали на сушата, по-възрастният си заминал. Любовта намерила Знанието и го попитала „Кой беше този, който ми помогна?”. „Беше Времето”, отговорило Знанието. „Но защо Времето ми помогна, когато никой друг не искаше?”, попитала Любовта. Знанието се усмихнало и с дълбока мъдрост и искреност отговорило „Защото само времето може да разбере колко велика е любовта”